Предлагаме на Вашето внимание есето на Серхан Неджет Хаджиисмаил от VIII б клас, отличено със специалната награда на организаторите от Български национален младежки фолклорен съюз в Националния поетичен конкурс „С БОТЕВ В СЪРЦЕТО“, Калофер, 2016 г. Български национален младежки фолклорен съюз Български национален младежки фолклорен съюзБългарски национален младежки фолклорен съюз

МОЯТА МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

            Преди много, много лета, в онези далечни за мен времена, хан Аспарух спрял гордия устрем на своята конница в Онгъла и гръмко отсякъл: „Тука ще бъде България!“. Гордото Аспарухово слово създава България.

            По-късно Паисий поставя ново начало и с огнени слова зове: „Българино, знай своя род и език!“. От страстния зов на „един монах тъмен, непознат и бледен“ до гениалните стихове на Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира…“ – всичко е събрано в поетическото слово на Вазов: „На теб, Българийо, свещена…“.

            Словото е най-мощното оръжие. За словото на България е моята съкровена молитва. Чрез него земята ни е оцелявала през вековете, чрез него тя ще преодолее всички изпитания и днес. Длъжни сме да го пазим и да го предадем съхранено на новите поколения. Не отправям молитва към висши сили, а тъй,  както простичко е казал поетът:

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата…

           Молитвата е съкровен израз на душевността, тя укрепва човешката вяра в  справедливостта и във всичко, изразено чрез истинни слова.

            Със словото започва и продължава животът. Човекът е истински само тогава, когато е еднакъв в думите и делата си. Словото е нашата същност, нашата слабост и сила. То може да поведе към бездните на падението или да извиси духа…

            Първите слова, които чуваме на този свят, са нежните майчини думи. Нищо не разбираш, но чувстваш любовта и радостта на майката, че те има. Това е и първата любов, а по-нататък животът продължава да ни учи на добро и зло, на обич и омраза, на чест и безчестие – отново да живеем чрез силата на словото!                                                                         

           Чуваме, че има добри думи и лоши думи. Но едно е вярно – че не думите, а ние сме добри или лоши, защото те са най-вярното отражение на нашата душевност, на  чувствата и настроенията ни. Като змии съскат думите в мигове на гняв. Красиви и нежни са те, когато изразяват любовта, която е успяла да ни извиси над делничната суета и лицемерие. Човешката тъга намира също свои слова. Това са думи сълзи. Душата плаче и търси съчувствие. И пак ще ни утешат, сълзите ни ще изтрият…

            Словото е велика сила, но трябва да бъдем нащрек, защото е опасно, когато стане сила на подлеците. Чрез него те могат радостта на човека да погубят, честта и достойнството да очернят, съдбата да предопределят. Жестоко е, когато словото стане слуга на тираните, защото те умеят да скрият истината пак чрез него.

            Моята молитва е за словото, защото в него е вечността на България, вярата и мъдростта на народа. От историята знаем, че родината е губила своите столици, граници и територии, знамената си… Не е губила само своето свещено слово. То се оказало единствено неподвластно на насилието и разрухата, защото е свещеният език на дедите, но и езикът на мечтите чрез бъдещите поколения.

            Затова моята молитва е за чистото слово, за да е светло утрото на 24 май, когато във въздуха отеква химнът на един народ, който се е възраждал само чрез словото. За да можем на 2 юни достойно да сведем чела пред паметта на Ботев, който с мощта на словото съгради българската вселена:

    Настана вечер, месец изгрее,

      звезди обсипят свода небесен.

Гора зашуми, вятър повее,

      Балканът пее хайдушка песен.

            Исторически битки, светли пориви, бащино огнище и майчин лик биха потънали безвъзвратно във времето, ако не оставаха чрез вечния живот, който им дава родната реч.                                    

            Да пазим словото – невидимия мост, свързващ българите, тайнствената нишка, която обгръща „земя като една човешка длан“. То съхранява паметта, чрез която България живее във времето.

            Какво би останало от конските опашки, ако не беше пламъкът на Кирило-Методиевото слово?

            Какво би останало от търновските дворци, ако не бе песента, с която България загиваше, за да се роди чрез нея отново?

            Ние сме тези, които ще възкресят разпилените късчета словесно злато. Ще запазим от глобалния информационен поток духа и аромата на мъдрата българска реч. Тази реч, която съхрани за нас заветите на Ботев и пламенната му „Молитва“, която отрича стари истини, но открива нови пътища за справедливост, учи ни на мъжество и достойнство!

            Ботев не се поколеба да поиска от идните поколения велика любов и дълбока омраза. Това е неговото житейско послание към бъдещето, съхранено в словото, за да ни има нас, за да я има България!